Статуята на Свободата

Posts : 9 Точки : 11 Join date : 09.02.2012

Най-после удачен шанс да се измъкна от общежитието, което за мен беше като поредното сиропиталище. Отиваш на училище и се връщаш обратно там. Не знам защо Социалните служби ме държаха под такъв строг контрол. Сякаш нещо съм направила или ще направя. Поне умението ми да се промъквам не ме предаваше. Излязох си от общежитието без никой да забележи. Разбира се, преди това измъкнах малко пари от службите. Помотах се по улиците, купих си пица, кола, отбих се и в другите магазини... Накрая реших да разгледам забележителностите. Сега живеех в града, но все още бях нова. Не бях видяла нищо. Знаех как изглежда само общежитието, в което живеех. А, да. Училището и гледката през прозореца. Това бяха единствените неща, които познавах от Ню Йорк. Нямаше хубави магазини или интересни музеи. Бях се заблудила, че след като се местя тук, животът ми може да се промени. Така си мислех, но не стана - беше дори по-лошо. Нямах никакви приятели, дори съквартирантка. Живеех сама и трябваше да изкарвам само отлични оценки, защото бях със стипендия. Нямаше начин дори да гледам телевизия. Не! Вместо това трябваше да чета допълнително. Изобщо не беше честно, като гледах другите ученици как се разхождат по коридорите с приятели и излизат от общежитието, за да се забавляват. Мразех ги всичките. Исках да направя живота им черен, само защото техният е по-добър от моя. Не можех да ги понасям, начинът, по който говорят, по който ходят и определено, начинът, по който се подхилкваха и си шушукаха. Всичко това ме дразнеше, а имаше и още много - разголените им коремчета, късите полички и всичко останало в гардероба на тези разглезени момиченца! Та, запътих се аз към най-близката забележителност - Статуята на свободата. Много исках да се кача на факлата. Ако беше позволено, де. Както споменах по-горе - още бях нова и не знаех абсолютно нищо за града. А и нямаше как да знам, по цял ден затворена в онова общежитие. Ако зависеше от мен, още на първия си ден тук, щях да обиколя всички архитектурни забележителности, ако ще да е и само за петнайсет минути. Нямаше начин да пропусна нещо, но ако зависеше от мен, сега щях да съм някъде, със семейството си. Много се ядосвах, че са ме изоставили, но още повече се ядосвах, че никой не искаше да ме осинови. А като си и помисля, че след една година ставах пълнолетна... Нямаше да има вече социални помощи. Ще има само работа, за да се издържам и накрая ще се окаже, че за нищо не ме бива. Как щях да свърша тогава??? На улицата? Не, аз нямаше да го допусна. Не само заради стипендията учех толкова усилено. И без това нямаше да имам възможност за висше, така че... Ох, стига с тези мрачни мисли. Запътих се към входа на статуята, с надеждата да се случи някакво чудо.

Posts : 177 Точки : 327 Join date : 13.01.2012

Макар и да познаваше града почти като дланта си на Катара никога не и омръзваше да обикаля изпъпнените с хора улици, да се размотава нагоре- надолу и да разглежда за пореден път някоя забележителност или нещо в града, което вече е виждала и и' е познато до болка. Въпреки всичко това Айроу реши, че иска да се наслади на изненадващото време, което Ню Йорк предлагаше днес. Тя обиколи някои от главните улици и накрая отново стигна до добре познатата и всеизвестна Статуя на свободата. Тя се бе качвала на върха и знаеше каква красива гледка се разкриваше от там и беше сигурна, че тази гледка никога няма да и' омръзна.
На входа на статуята беше пълно с хора, които чакаха да бъдат пуснати, защото както винаги имаше много туристи, които искаха да се насладят на Лейди Либертатум. Опашката беше доста дълга, хората се бутаха, а когато някой по- нахален се опиташе да пререди някой друг ставаха скандали. Тара седеше спокойна, защото вече бе свикнала и чакаше да дойде нейния ред. Тя почака около петнайсет минути, а когато вече можеше да влезе се обърна и потърси някой човек, дошъл сам. Тя се обърна. Точно зад нея стоеше младо, русокосо момиче на има- няма седемнайсет- осемнайсет години, по чието изражение се четеше досада, явно и беше писнало да чака.
- Тя е с мен. - каза Тара на мъжът, който спираше опашката и следеше за реда на входа. Тя протегна ръката си към тази на момичето и я дръпна леко. То гледаше с неудомение и се чудеше какво става, но все пак влезе с Катара.

Posts : 9 Точки : 11 Join date : 09.02.2012

Чакането беше наистина мъчително. Ужасно е, когато си на опашка с още колко хора..? Щеше да е по-лесно ако бяха само няколкостотин души, но те бяха поне един милион! Беше толкова гадно, краката ми ме заболяха, висяхме там поне два часа, за да можем да влезем и да разгледаме после за две минути! При все това, повечето не бяха нюйоркчани, а туристи или бедни хора, които цял живот са събирали пари, за да дойдат и да видят най-голямата атракция на Ню Йорк, също като мен. А мисълта, че бях една от множеството изобщо не ми помагаше. Напротив, караше ме да се чувствам още по-подтисната и ми сриваше, и без това, малкото самочувствие. А аз имах мечти. Мечти да съм велика, целият свят да знае името ми. Исках да стана... Не знам. Може би архитект? "Да, обаче за архитект ти трябва висше!!!" - напомни ми досадният писклив глас, в главата ми. Но нищо не ми пречеше да си мечтая, нали? Щях да построя неща по-велики, дори и от самата Статуя на свободата - известна в цял свят. Не моите произведения щяха да бъдат велики - аз щях да бъда! Хубави мисли, нали? Жалко, че никога нямаше да се сбъднат.
Внезапно един глас прекъсна мислите ми:
- Тя е с мен. - каза жената на човека, който спираше всеки на входа, а аз гледах недоумяващо.
Когато влязохме вътре, я попитах:
- Какво става тук? Коя сте Вие? - задавах въпросите си също толкова бързо, колкото препускаха мислите ми. А нали знаете - скоростта на мисълта е дори по-бърза от тази на светлината.
Жената беше хубава, но аз не обърнах внимание на този факт, толкова важен за първото впечатление. Сега си мислех само как да се измъкна. Орскубнах се от хватката й, което не беше никак лесно. Изобщо не ми се вярваше, че една жена може да е толкова силна. През ума ми не мина дори и частица от мисълта, че тя ноже да е добронамерена. Мислех си само как ще извади пистолет и ще ме гръмне. Накрая, обаче, се успокоих и попитах по по-човешки начин:
- Извинете ме, но коя сте Вие? Може ли поне името Ви да знам?

Posts : 177 Точки : 327 Join date : 13.01.2012

Въпреки че нямаше нищо смешно в реакцията на момичето, която беше напълно нормална Катара се разсмя. Естествено беше да реагираш по този начин, ако някой непознат те хване за ръката и разправя на всички, че си с него при положение, че го срещаш за пръв път. И все пак на Тара и беше смешно, сещайки се какво може да си мисли момичето, което изглеждаше доста уплашено в този момент.
- Спокойно.- каза Айроу със спокоен глас и пусна ръката на момичето.- Казвам се Катара, а ти не искаш още да чакаш нали?- тя се усмихна лукаво и се отдръпна от входа, на които двете продължаваха да стоят и да пречат на хората, които влизаха.
Русокоската я последва. Тя очевидно все още не разбираше какво се случва.

Posts : 9 Точки : 11 Join date : 09.02.2012

- Спокойно. - каза жената. - Казвам се Катара, а ти не искаш още да чакаш, нали? - тя се усмихна и ме издърпа от входа, където пречехме на хората да минават.
- Ами... Да, права си. Може ли да си говорим на "ти"? - попитах аз, тъй като отдавна не си бях говорила с живо (и на мъртво щях да съм доволна!) човешко същество и много ми се искаше да се запозная с някой.
Тръгнахме из залата или стаята или каквото и да беше това огромно място в подножието на статуята. Честно казано, вече не ми се искаше толкова много да разгледам статуята, колкото да се запозная с нови хора. Катара изглеждаше доста мила и аз реших да й по досаждам малко. Нямаше начин да я пусна да си тръгне, дори и тя да настояваше. Не, тя беше първата ми компания от сто години. Метафорично казано, де! Не бях толкова стара. Така ъъъ... мисля. Заслушах се в тълпата и си помислих колко яко щеше да е, ако можех да правя нещо яко. като героите от анимационните филмчета, например.

П.П.:Сори за забавянето. Спря ми интернета...

Posts : 177 Точки : 327 Join date : 13.01.2012

- Няма проблем.- отвърна Катара и се усмихна на младото момиче. Тя продължи към мястото, където трябваше да се изкачат, за да стигнат до главата на статуята, а момичето я последва. Те повървяха малко така и двете замислени, всяка унесена в мислите си. Чернокоската прекъсна мислите си, а после и тези на русокоската до нея. - Как се казваш?- попита тя и се обърна към момичто, за да го огледа по- добре, тъй като преди малко не можа да се съсредоточи, заради смеха си.
То беше младо седемнайсет, най- много осемнайсет годишно момиче, с дълга, права руса коса, първото, което забележи и светла кожа. "Хубаво момиче" помисли си тя.

П.С. няма проблем.

Posts : 9 Точки : 11 Join date : 09.02.2012

- Няма проблем. - отговори Катара и тръгнахме към входа за главата. Тя ме попита как се казвам, а аз на свой ред се представих. - Казвам се Софѝя. - пфф... Мразех името си, но нямах избор! Беше ужасно, но не можех да направя нищо. Бележката с това име е била до мен като са ме намерили. Незнам защо не го бяха сменили. Нали са ме изоставили родителите ми? Защо тогава още съм с името, което са искали? Това не беше честно. Проклятие! Навън времето си беше доста хубаво и аз си помислих, че след разходката из Стстуята на свободата, може да се поразходя из Сентрал парк. Чудесен ден за почивка от Социалните служби.
- От колко време живееш в Ню Йорк, или си родена тук? - поинтересувах се аз.