Coffee House

Posts : 14 Точки : 18 Join date : 01.02.2012

Обикновено нямаше кой знае какви планове за дните, които прекарваше в мързелуване в таванското помещение... Те бяха скучни от самото начало на деня до края им. Днешния ден не се различаваше особено. Слънчевите лъчи събудих Каталея, и тя се вкисна леко, и това скапа настроението й за целия ден...
Констанс стана от леглото и викна на съквартирантката си да става.
Камелия се захвана с облеклото си, докато Кларанс прилежно сресваше косите си. Камелия бе една от щерките на пропаднал търговец, така че Каталея бе значително по-мила с нея.
Камелия бе избрала една не особено красива рокля, но за сметка на това бе с доста изрязано деколте, което беше по вкуса на Каталея.
След като Камелия оформи косата си, тя се зае с корсета на съквартирантката си. Стегна го здраво, като нежно стягаше сатенените панделки. Вдигна късата пола и я захвана за корсета. Донесе е й едни от най прелестните обувки на висок и ток, и ги постави на земята, за да може Констанс да ги обуе.
Каталея нанесе лек грим върху лицето си. Не че тя се нуждаеше от него, но като цяло обичаше да се грижи за себе си. Погледна се в огледалото, и пред нея стоеше една от най прекрасните девойки които тя бе виждала някога.
Цял ден загуби в разхождане из малките улички на града, и с непринудени разговори с познати и непознати. Почете някой от любимите си цитати на любимите автори, в библиотеката, докато не усети вибрация от телефона си в джоба си. Закъсняваше за обяда с Аксел
Затича се по преките за да не закъснее. Не успя. Аксел още го нямаше. Зае мястото си, и неодобрително погледна празната порцеланова чиния пред себе си.
В това време видя как Аксел прекрачва прага. Седна на обичайното си място срещу Каталея и погледна към нея.
- Пак закъсняваш! – отбеляза тя, като повдигна едната си вежда – Надявам се имаш разумно обяснение за това!
Скара му се така както го правеше всеки път. Човек можеше да си помисли че го е чакала от часове.
Накрая сериозния поглед падна от лицето й, и тя се засмя

Posts : 4 Точки : 6 Join date : 31.01.2012

Театралната сериозност остана на лицето ми няколко секунди, след като Кат се бе засмяла. Нищо чудно хората, гледайки ни, да си рекат, че тая русата за малко не се е нахвърлила върху тоя русия. Представих си каква картинка щяхме да сме, ако наистина се случеше...

- Грешиш, съншайн – вдигнах поучително показалец, оставяйки си телефона отгоре на масата. – Аз не съм закъснял. Ти си подранила.

Всъщност, аз винаги закъснявах и винаги се измъквах с този номер. Последния път, когато погледнах часовника, бе на излизане от нас, и след това изобщо не съм се осведомявал колко време съм се шляел по улиците. А и аз по принцип не обичах да бързам за никъде, затова просто бях изходил пеш, с ръце в джобовете и подсвирквайки си, целия този път, който можех да измина десет пъти по-бързо с такси или междуградски автобус. Да, знам – някой хора с право казваха, че съм смахнат.

А и как не? Бях странен, с ужасен характер и с мен почти не можеше да се говори. Имах невероятната способност да превърна всеки разговор в непоносимо мъчение; да се превърна в дразнител за секунди и в рамките на една минута да бъда изхвърлен от разговора, от помещението, от сградата, от живота на някой.

И точно в моя стил...

- Какво ще ядеш днес? – попитах. – Скариди? Супа? Или ще се храниш, като измъчваш невинни и беззащитни хора като мен?

Погледнах я с дяволски пламъчета в очите. Боже, обожавах да я дразня...

Posts : 14 Точки : 18 Join date : 01.02.2012

Аксел.. Как можеше да го пропусне човек?? Та той бе очарователен. Русоляв, симпатичен.. Отстрани изглеждаше като типичния чаровник, готов да омае и най-самоувереното момиче, но те просто не го познаваха по начина по който го познаваше Лея. Ако някоя се беше заблудила да си губи времето с него, най-често свършваше… Наранена.. Меко казано!

- Не мога да повярвам че АЗ съм подранила, а ТИ си дошъл на време. Не е възможно!

Аксел и Каталея. Бяха някаква чудна комбинация. Нещо като Батман и Робин, или като Шерлок Холмс и д-р Уотсън. Странна ‘двойка’, но все пак неразделна. Двамата бяха трън в задника на всеки, който реши да се занимава с тях. Неразделни. Силно казано, но често се размотавах заедно. Бяха нещо като приятели. Бъркаха ги за брат и сестра, за близнаци, за гаджета, за врагове.. Кой знае наистина какви бяха те? Съмнява ме че и самите те знаят.

- На диета съм! Храня се само с душите на хората! – вечната им закачка.

Каталея извади една шнола от чантата си и небрежно оформи косата си в жалко подобие на опашка. Кичури коса стърчаха навсякъде.
Кларанс повика сервитьорка, която се надяваше да дойде скоро. Мразеше да закъснява, още повече обаче мразеше да чака някой друг.
Реши че сама ще се справи по бързо. Вторачи се в празната чиния пред нея и се замисли какво й се яде. Хрумна й че отдавна не се е наслаждавала на вкуса на домашно сготвена манджа. Материализира пред себе си порция лазаня по рецептата на дядо й.

- Ти какво искаш? Аз черпя! – смигна му тя.

Posts : 4 Точки : 6 Join date : 31.01.2012

Искам... кралски скариди с масло, едно мерло от 1990, салата „Айсберг”, тирамису, яхта, мезонет, петстотин милиона в брой, бял Кадилак (модел от ’59), свобода... Особено свобода. Ако имах само и единствено последното, щях да мога да върша чудеса. Щях да обиколя целия свят (отново) и да бъда нормален (хаха! ъм, да продължаване по същество). Може би дори щях да си намеря сродна душа, да се установя на едно място и да имам деца, които да отгледам. Да остарея, да ми изпопадат зъбите и, преди да ме закопаят в земята (където само поповите прасета и червеите щяха да ми правят компания), да мога да се обърна назад и с усмивка да кажа: „Направих нещо в този живот”...

Аз съм за психиятрията.

- Сандвич с пилешко роле – казах накрая. И побързах да добавя: - Но не се надявай на бакшиш, ако не е топъл!

След това се подсмихнах с тънка дяволска усмивчица, която обаче използвах за да прикрия мислите, които течаха като поток в ума ми. Изведнъж си дадох сметка, че Каталина бе най-близкият ми човек на тази планета; единственият, който достойно отговаряше на някаква жалка дефиниция за „приятел”. Може би, подобно на закона на резонанса, подобното привличаше подобното. Лудите привличаха луди. Двамата с Кат бяхме такава взривоопасна комбинация, каквато представляваха огънят и барутът. Имам смътни спомени какво направихме с последния, който дръзна да ни нарече „негодници” и да повтори няколко пъти сходни на думичката синоними... Боже, не му завиждам на копелето.

- Та, съншайн, какво мислиш да правиш днес? – попитах, ръчкайки си разсеяно из телефона.